Република Турция
Българите в Тракия след 1878 г.
Тракийският въпрос като съставна част от българския национален въпрос е предмет на международните отношения веднага след Руско-турската война от 1877–1878 г. Изселническите процеси между България и Турция през годините са с различна интензивност, но може да се откроят годините след Руско-турската война 1877 ¬– 1878 г., потушаване на Крестенско-Разложкото (1878 – 1879), Горноджумайското (1902) и особено Илинденско-Преображенското въстание (1903), Междусъюзническата война през 1903 г. В повечето исторически изследвания тези конкретни исторически събития са определени като първопричина за масовите изселвания на тракийските и македонски българи. на тракийските българи е стратегическа цел на Османската империя, които варират и еволюират от икономически и административен натиск до масови насилия и опит за геноцид. Събитията, които следват през първата половина на 1903 г. и след Илинденско-Преображенското въстание са опит на турските власти да използват „арменският модел” за разправа с българите в Македония и Одринско и днес ако се използва съвременната терминология са „етническо прочистване и геноцид”.
До Балканската война българското население в Тракия е около 350 000 българи, от които 200 000 българо-мюсюлмани – главно в Западна Тракия, 35–40 000 патриаршисти, 750 униати и 107 843 екзархисти. Най-компактно това население живее в района на българо-турската граница – в Одрински и Лозенградски вилает и по-малко в останалите части. През 1912 г. българските войски освобождават цяла Тракия и правото на България над тази територия не е оспорвано от никого. То е и международно признато с Лондонския мирен договор от 17/30 май 1913 г., с който приключва Балканската война срещу Турция. По силата на договора земите, намиращи се на запад от линията, свързваща Енос на Егейско море и Мидия на Черно море, са включени в пределите на България. С Междусъюзническата война, довела до първата национална катастрофа, се създава благоприятна за Турция обстановка, която ѝ позволява да реокупира Източна Тракия, да потъпче Лондонския договор и да прогони почти всички българи от Източна Тракия. Настъплението на турските войски е придружено с жестоки изстъпления спрямо българското население. В писаната още тогава книга на проф. Любомир Милетич по лични разговори и посещения в разорените села се описва такова насилие и страдания, че неподготвеният читател е шокиран от зловещата картина на разорението. Фактите и обстоятелствата, при които са прогонени българите, в книгата са подредени по околии и села, с приложени към тях безброй документални снимки и други материали. Изстъпленията и жестокостите на турците са отразени с факти и в докладите на българските дипломатически и консулски представители в Турция.
Обезбългаряване на Източна Тракия (1913–1925)
При такива обстоятелства, като се възползва от фактическото обезбългаряване на Източна Тракия, Турция по-малко от два месеца след подписването на Цариградския договор налага приемането на ново съглашение по въпроса за бежанците от Тракия и техните имоти. То е подписано в Одрин на 2/15 ноември 1913 г. и е известно като Съглашение между България и Османската империя за бежанците от Тракия. Според чл. 1 на това съглашение, българските бежанци от Лозенградския и Одринския санджак губят правото си да се завърнат по родните си места, тъй като в техните села вече са настанени турски бежанци. Този член е в противоречие на чл. 9 от Цариградския мирен договор. Бежанците могат да се настаняват в евакуираните мюсюлмански села, намиращи се в отстъпените на България територии в Тракия. Съглашението запазва само правото на българите отомански поданици от селата на Родостенския и Галиполския санджак, както и от градовете да се завърнат по домовете си, с изключение на няколко села, които са заети от мюсюлмани. Въпреки съглашението, турските власти продължават насилствено да гонят малкото останали българи. Одринското съглашение фактически узаконява обезбългаряването. Данните за българските бежанци, които са напуснали окончателно Източна Тракия и са се заселили в България, са за около 200 000 души. При подписване на Ньойския мирен договор броят на тези бежанци е изчислен на 166 650 души (около 32 500 семейства), но после се установява, че техният брой е значително по-голям.
След Балканските войни и насилственото обезбългаряване на Одринска Тракия през лятото и есента на 1913 г., в Европейска Турция остават няколко хиляди българи – християни, чиито права като отделна общност са регламентирани в Цариградския (1913) и Ангорския договори (1925). С продължилото и след 1913 г. изселване турската политика успява да осъществи своята стратегическа цел – да премахне от единствената ѝ останала европейска територия и предмостие към Проливите чуждоетничното немюсюлманско население и да лиши от етнодемографски основания българския (а впоследствие – и гръцкия) иредентизъм. Това обяснява непримиримостта, с която и османските и републиканските правителства отказват да допуснат завръщането на българските бежанци по домовете им.
Българите в съвременна Р Турция
Днес в този регион са останали не повече от 100 българи основно в Одрин, без да смятаме българската колония в Истанбул. Тя наброява не повече от 500 човека, но е важна с това, че е официално призната да стопанисва и управлява запазените с помощта на българската държава имоти, знакови за българското културно-историческо наследство сгради като църквата „Св. Стефан“, Метоха, Екзархийският дом, българското гробище „ Ферикьой“ и др. Останалото от българите в Одрин (църквите „Св.св. Константин и Елена“ „Св. Георги“ ) и Лозенград са също част от българското културно-историческо наследство, което трябва да се изследва и запазва. Днес, българските паметници в Истанбул и Одрин са призвани да се превърнат в мостове между миналото, настоящето и бъдещето, в културни средища за образование и възпитание на новите поколения, в пантеони за съхраняване и утвърждаване на историческата памет и националните традиции, в центрове за представяне и популяризиране на българската култура. В това отношение особено важни са подписаните между България и Турция културни спогодби за опазване на културно-историческото наследство в двете страни, което е добра основа за проучвания, документирания и социализация на всичко открито и непроучено досега.
