Българите в Сърбия след 1878 г.
Приведените български и чуждестранни свидетелства за историята на Балканите са категорични, че през Средновековието областите, разположени по поречието на Морава, Нишава и Тимок са населявани с българско население. То дълго се бори за свободата си срещу устоите на Османската империя, но от началото на XIX в. възродена Сърбия започва да завзема части от тази вековна българска етническа територия. Съгласно Берлинския договор (1878), тя присвоява центровете на българската църковно-просветна борба – Ниш, Пирот и Враня, независимо от фермана за учредяване на Българската екзархия (1870 г.) и проекто-границите на българската държава според Цариградската конференция (1976 – 1877 г.) и Сан-Стефанския мирен договор (1878). След Сръбско-българската война (1885) българите в Сърбия са подложени на насилия от местните военно-административни органи, които трудно прикриват позора от военното поражение на кралството.
Българите в Западните покрайнини
Политиката на асимилация и денационализация над българите се задълбочава след края на Първата световна война, когато в резултат на Ньойския договор (27 ноември 1919 г.) по „стратегически съображения” на Кралството на сърби, хървати и словенците (от 1929 г. – Югославия) се предават земите от Западна България (Царибродско, Босилеградско, Трънско и Кулско). Тази територия от 1545 кв. км., включваща 118 села и два града Цариброд (дн. Димитровград) и Босилеград, получава наименованието Западни покрайнини като политико-географско понятие, което се използва до днес.
При прокарването на границата съглашенските офицери от Комисията по изпълнението на Ньойския договор следват сляпо предоставената им карта, разделяйки не само села, но дори отделни къщи и дворове. По тази причина буквално са разделени ок. 25 села. Отделни къщи или махали от тях попадат в България, други – в Югославия. Разделени са „брат от брата”, „баща от син”. Едните трябва да станат „прави сърби”, а други си остават българи. Границата разсича дворове, къщи, земеделска земя, гори, гробища, а в с. Бобошево, Кюстендилско, разделителната линия преминава през олтара на църквата! В крайна сметка „църквата спасява селото”, защото то остава в границите на България.
Независимо, че българското население в Западните покрайнини получава статут на малцинство, всички български училища и църкви са закрити, техните архиви – унищожени, а учителите и свещениците са прогонени в България. На тяхно място се откриват сръбски училища и църкви, изпращат се сръбски учители и духовни лица, заселват се сръбски колонизатори. В резултат на терора и обезправеното положение на населението в областта то подпомага действията на създадената през 1928 г. Вътрешна западнопокраинска революционна организация „Въртоп”. За сръбския режим тя е смятана за терористическа, а за българите – закрилническа. С новата граница се влошават чувствително икономическите дейности на жителите от Западните покрайнини. Сривът е най-вече заради прекъснатите транспортни връзки с най-близкия градски център – Кюстендил или пък с Враца, Трън и София. Особено се влошава положението на Босилеград. От малък възрожденски център с училище, театър, читалище, галерия, печатница, културно-просветна дейност и напредничав елит градчето се превръща в затворен и западнал духом градец.
Емиграция от Западните покрайнини
За да се спасят от сръбска асимилация, над 10 000 души намират подслон в пределите на България. Други, ок. 5000 души, тръгват към Западна Европа или далечни континенти – Америка и Австралия, където се устройват и заживяват с по-висок стандарт. Голяма част от тези емигранти не забравят своя народностен произход. С течение на годините обаче се отдалечават от проблемите на своите сънародници, а децата им са натурализирани по силата на законовите разпоредби в държавите, които населяват. Трети остават по родните си места, като се опитват да запазят българския дух и име, но за съжаление не винаги успяват.
Бежанците от Западните покрайнини, пристигащи в България се заселват предимно в Белоградчик, Берковица, Перник, Кюстендил. Една значителна част пристига и в София, защото тук има по-големите възможности за работа. Столичната община спешно отпуска строителни петна за строеж на къщи в територията на днешния кв. „Белите Брези”, наречен тогава Царибродски квартал. Друга група бежанци е отклонена в северозападната част на столицата в кв. „Надежда”. Тук те смесват и заживяват с по-стари заселници от Пиротско, дошли преди няколко десетилетия в страната.
Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през 1941 – 1944 г. спира асимилационните процеси, но периодът е твърде кратък, за да има един по-траен положителен ефект и да заличи нанесените дълбоки поражения. Процесът на насилствена денационализация на българите продължава и след Втората световна война, когато областта отново е върната на Югославия.
Западните покрайнини след 1944 г.
След 1944 г. управляващите в София не проявяват почти никакъв интерес към тамошните българи и наблюдават с безразличие асимилаторската политика на Белград и унищожаването на българските исторически и културни паметници. От своя страна, сръбското управление официално признава българското малцинство, в училищата се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български, но всичко е строго контролирано от властите. Поради липса на дългосрочна външнополитическа стратегия за подкрепа от София и заради слабата си организираност, българите в Западните покрайнини са може би са най-онеправданото малцинство в Сърбия.
Преобладаваща част от българите в Сърбия днес населяват Западните покрайнини. Малък брой сънародници живеят във Войводина, Сръбски Банат и Поморавието. През 1953 г. статистиката отбелязва наличие на 60 146 българи в Сърбия, а през 2011 г. техният брой е намалял драстично – само 18 543души. От тях 12 873 живеят в Босилеград и Цариброд, а останалите българи населяват други области. Ако българските държавни институции не предприемат активни действия, за да се спре демографския срив на живеещите в Сърбия сънародници, тази негативна тенденция ще се задълбочи и вероятно ще настъпят още по-критични моменти за тяхното оцеляване като общност.